"Новата кралица на "Ла Скала" е българка, родена на село. Вероятно няма сега друга певица, която да оспори тази титла. Мария Калас я притежаваше през последните 20 години, а днес тя принадлежи на Гена Димитрова." Така пише преди доста години един от италианските вестници след дебюта на българската певица на известната сцена. И в тези думи не е имало преувеличение, последващите триумфи на певицата отново и отново потвърждават високата й класа.
Ние няма да гадаем как една малка България се превърна през последните десетилетия в неизчерпаем източник на попълване на елита с майстори на белкантото. Причините за това вероятно са много и най-различни. От високото ниво на музикалната култура на страната, до благодатния, близък до италианския, климат и историко - културно минало, определящо България да се превърне в един вид кръстопът на културите от Изтока и Запада. И в същото време и двете вокални школи - италианската и руската. О, и още един - негово величество случай, който също присъства в биографията Гена Димитрова. Случай, което я въвел по сложен начин в кариерата на оперна певица.
"Аз пея толкова отдавна, колкото мога да си спомня", казва певицата. В дома на селянина, където е родена и израснала, пее всичко, въпреки че там не е имало дори примитивно радио. В село Беглеж, където прекарва младостта си Гена, имало много самодейни групи, в които тя с готовност се включвала заедно с по-голямата си сестра. Родителите, не се противопоставяли, но все пак искали за дъщеря си "истинска" професия. Когато се готви да влезе в медицинския университет, тя често пътувала до София. Приятели, роднини и близки обаче, вече осъзнавали, че гласът й е безценен дар и я убеждавали да се посвети на музиката, но последната, решаваща дума казва един филм. Гена гледала филм с Лолита Торес и оттогава започнала да мечтае за вокална кариера. И ето, момичето само на 18 години, напуска родното си място и пристигна в Софийската консерватория. Едва тогава тя открива, че е напълно неподготвена за приемните изпити. За разлика от другите кандидати, не е имала репертоар, с изключение на една ария на Азучена, научена на руски език (такива ноти са й попаднали), и няколко популярни и фолклорни песни. Една от тях, песен на Анатолий Новиков -"Русия" - тя решава да пее пред комисията, убедена, че тя няма никакъв шанс. И каква е изненадата на селското момиче, когато научава, че е приета в подготвителен клас "за изключителни гласови данни."
На Гена й е провървяло, тя попаднала в класа на Христо Бръмбаров, най-добрия може би, педагог в историята на българската вокална школа. За началото на обучението си, тя споделя това: "В първия ден, той се обърна към своите тридесет ученици с "Сега аз ще ви покажа един феноменален глас.
Моля да го определите". Той ме покани да се приближа до рояла и ме накара да пея в три октави. "Сопрано "- казал един. "Мецосопрано", казал друг. "Колоритно сопрано" - заявил трети. "Техника - никаква!, рязко казал Бръмбаров. Ще я зачислим като мецосопрано, и след това ще видим." После тя се оформила като сопрано.
След завършване на консерваторията е приета като стажант в Софийската народна опера, където отначало поверявали епизодични роли. Но още в първия сезон, тя била в състояние да изпее арията на Абигeйл от "Набуко" на Верди и веднага спечелила сърцата на публиката. А през 1970, все още неизвестната артистка получава златен медал на IV Международен конкурс за оперни певци в София и пред нея се откриват блестящи перспективи.
Победата в този конкурс дало право на Гена Димитрова да се усъвършенства в школата към театър "Ла Скала". Обаче талантът й вече е толкова узрял, че големият Джузепе ди Стефано, след като чул българска певица, казал: "Синьора, вие струва ми се сте се объркали, вие трябва да сте в трупата, а не в школата". Още повече, че няколкото месеца занимания също били в нейна полза. Тя спечелила още един конкурс - в Тревизо, където се състезавали изпълнители за ролята на Амелия от "Бал с маски". И следващите няколко години били посветени, заедно с все по-разширяващите се гастроли, на обогатяване на репертоара. В средата на седемдесетте години, тя има около 20 големи сопранови партии, главно в италианските опери.
За въпроси и предложения, моля, в коментарите.
Ще съм благодарна да оцените моя труд и гласувате за блога ми на:
Продължение
Ние няма да гадаем как една малка България се превърна през последните десетилетия в неизчерпаем източник на попълване на елита с майстори на белкантото. Причините за това вероятно са много и най-различни. От високото ниво на музикалната култура на страната, до благодатния, близък до италианския, климат и историко - културно минало, определящо България да се превърне в един вид кръстопът на културите от Изтока и Запада. И в същото време и двете вокални школи - италианската и руската. О, и още един - негово величество случай, който също присъства в биографията Гена Димитрова. Случай, което я въвел по сложен начин в кариерата на оперна певица.
"Аз пея толкова отдавна, колкото мога да си спомня", казва певицата. В дома на селянина, където е родена и израснала, пее всичко, въпреки че там не е имало дори примитивно радио. В село Беглеж, където прекарва младостта си Гена, имало много самодейни групи, в които тя с готовност се включвала заедно с по-голямата си сестра. Родителите, не се противопоставяли, но все пак искали за дъщеря си "истинска" професия. Когато се готви да влезе в медицинския университет, тя често пътувала до София. Приятели, роднини и близки обаче, вече осъзнавали, че гласът й е безценен дар и я убеждавали да се посвети на музиката, но последната, решаваща дума казва един филм. Гена гледала филм с Лолита Торес и оттогава започнала да мечтае за вокална кариера. И ето, момичето само на 18 години, напуска родното си място и пристигна в Софийската консерватория. Едва тогава тя открива, че е напълно неподготвена за приемните изпити. За разлика от другите кандидати, не е имала репертоар, с изключение на една ария на Азучена, научена на руски език (такива ноти са й попаднали), и няколко популярни и фолклорни песни. Една от тях, песен на Анатолий Новиков -"Русия" - тя решава да пее пред комисията, убедена, че тя няма никакъв шанс. И каква е изненадата на селското момиче, когато научава, че е приета в подготвителен клас "за изключителни гласови данни."
На Гена й е провървяло, тя попаднала в класа на Христо Бръмбаров, най-добрия може би, педагог в историята на българската вокална школа. За началото на обучението си, тя споделя това: "В първия ден, той се обърна към своите тридесет ученици с "Сега аз ще ви покажа един феноменален глас.
Моля да го определите". Той ме покани да се приближа до рояла и ме накара да пея в три октави. "Сопрано "- казал един. "Мецосопрано", казал друг. "Колоритно сопрано" - заявил трети. "Техника - никаква!, рязко казал Бръмбаров. Ще я зачислим като мецосопрано, и след това ще видим." После тя се оформила като сопрано.
След завършване на консерваторията е приета като стажант в Софийската народна опера, където отначало поверявали епизодични роли. Но още в първия сезон, тя била в състояние да изпее арията на Абигeйл от "Набуко" на Верди и веднага спечелила сърцата на публиката. А през 1970, все още неизвестната артистка получава златен медал на IV Международен конкурс за оперни певци в София и пред нея се откриват блестящи перспективи.
Победата в този конкурс дало право на Гена Димитрова да се усъвършенства в школата към театър "Ла Скала". Обаче талантът й вече е толкова узрял, че големият Джузепе ди Стефано, след като чул българска певица, казал: "Синьора, вие струва ми се сте се объркали, вие трябва да сте в трупата, а не в школата". Още повече, че няколкото месеца занимания също били в нейна полза. Тя спечелила още един конкурс - в Тревизо, където се състезавали изпълнители за ролята на Амелия от "Бал с маски". И следващите няколко години били посветени, заедно с все по-разширяващите се гастроли, на обогатяване на репертоара. В средата на седемдесетте години, тя има около 20 големи сопранови партии, главно в италианските опери.
За въпроси и предложения, моля, в коментарите.
Ще съм благодарна да оцените моя труд и гласувате за блога ми на:
Продължение